Големият ден  Празникът на св. Кирила и Методия приближава. Празникът

Големият ден 

Празникът на св. Кирила и Методия доближава. Празникът на българските учебни заведения и на българския народ!

Какви трепети тоя ден възбужда във всяка българска душа, каква зариста, чиста, блага наслада лъхва въз нас от тоя майски ден, дружно с миризмите на люлеките и на здравеца!

Има някаква великденска церемониалност в тоя ден, ярък и плодороден. Защото и 24 май (11 май остарял стил) е един Великден, Великден на духа и на просветата, на възкресението на новите очаквания и през епохи заспалите сили на един народ, лишен от велики обичаи и жаден за тях.

И в този момент, след хилядите разочарования, след страшните събития, претърпени от нас, аз не мога да се отърва от неотразимото омагьосване на тоя празник, изпитвам усеща така чисти и радостни, каквито изпитват всичките стотини хиляди дребни главици, които шумят в оградите на нашите учебни заведения и носят в душата си облика, на бъдеща България. О, те в своята божествена доверчивост и равнодушие не познават нашите страдания и терзания!

*

И се бълвам в годините, когато денят на българските просветители, по една заповед, пристигнала от Пловдив, трябваше да се чества и в Сопот.

Един ден преди празника, по поръка на учителите, донасяхме цветя и украсявахме учебното заведение. Нашите майки бяха в обезсърчение: ние опустошавахме градините, късахме и отнасяхме люлеки, картопи, божури, чимишири, трендафили. Носехме от планината борови клони. Увивахме венци, правехме гирлянди, обкичахме с тях вратни, порти, прозорци, дори картите, дори чешмата на двора – учебното заведение потъваше в цветя и зеленина! Защото единствено то празнуваше: в града нямаше празник. Но ето осъмва 11 май. В основното учебно заведение, цялостно с деца и народ, празненство. Картината с облиците на св. Кирил и Методий, пратена от Пловдив, е окачена на стената. Венец от божури, зеленина и ранни пролетни цветя украсява картината на двамата величави братя. Единът държи хартия с начертана на нея писменост, другият държи кръст в една ръка, а с другата благославя.

Знаем, че той благославя нас и целия български народ. И с каква обич се взираме в лицето на св. Кирил, и по какъв начин възторжено гледаме писмеността на хартията, която държи св. Методий!

И те ни гледат добродушно, другарски, като живи.

До тях се красува, отново луксозно окичен с цветя и зеленина, портрета на султана. Това ставаше при всички учебни тържества, дето бе поканван и „ агата “, турският админ на Сопот. Той и в този момент е тук на първия чин, измежду чорбаджиите, облечени в сукнени кожуси с лисичи кожи.

*

Но ето въцари се безмълвие.

Главният преподавател се изправи до катедрата, разтваря един свитък и взема да чете.

Той разказва живота и заслугите на двамата монаси. Гласът му е металически и трепери, очите му пламтят от ентусиазъм. Ние едва разбираме величието на нравствения героизъм, осъществен от двамата братя: изнамерването българското писмо и покръщението на българския народ, както се споделяше тогава. Може би едва го схващат и нашите родители. Но не щеш ли вниманието ни се плени и ние всички загълтахме жадно словата на учитея. Той заразказва легендата за наличието в Преславския двор на св. Кирила и Методия; за изобразяването от тях на стената в палата, по заповед на цар Бориса I, който желаел да види нещо ужасно, страшния съд, и след визията на който Борис прибързал да се покръсти.

Легенда очарователна и наивна, легенда, разказана от някой византийски летописец. Наивна, наивна! Но аз тогава вземах това за същинско събитие. И по какъв начин ясно се рисуваше във въображението ми картината на страшния съд, с всичките червени пламъци на пъкъла, с черните дяволи, които мъчат грешниците и с куки ги теглят в пламъците; и цар Борис, който гледа ужасяващ изображението! И самият преподавател, не знам по какъв начин, ми се чинеше, че наподобява на цар Бориса, и дълго по-късно аз все си фантазирах, че подобен би трябвало да е бил Борис, с тая разлика единствено, че учителят ни учеше по турски език, а цар Борис не ще да е знаел турски.

И с каква тъга по-после, когато четях Венелиновата българска история, преведена от даскал Ботя, аз видях в нея, че това било неистинско нещо, че такова изображение на страшния съд не е съществувало. Помня Венелиновите думи: „ Как може Борис, като е изискал да му изпишат страшното, да се уплаши от това ужасно? “

*

О, по какъв начин са поетически легендите, които една по една се унищожават от новите исторически откриватели. Днес дори историческата просвета отхвърля Кирил и Методий да са стъпяли в миналото в Преслав! И покръщението на Бориса е осъществено не от двамата велики братя, а от учениците им, изгонени от Чехско. И дори и Кирил и Методий (о смут!) не били българи, а гърци! (Има и такова мнение.) Даже столицата на българските царе не е бил Преслав, а някакъв си липсващ в този момент град при Абоба! Ами изказванията на византийските летописци, ами турското наименование на днешния Преслав: Ескистамбул?

*

Словото на основния преподавател – тогава тирада и проповед назоваха „ слово “ – търпя дълго и се свърши в цялостна тишина. (Ръкоплясканията не бяха познати още.) Захванаха се песни. Най-напред песента на Кирила и Методия: „ И след тисяща години “, съчинена от пловдивския преподавател Якима Груев. После изпяхме песента в чест на султана: „ Нушири нур Абдул Джихан “, също произведение на Груева. Агата, със светнали от благополучие очи, си гладеше брадата пред типа на тая бъдеща покорна парадайса на негово величество султана.

– Ашколсун, чоджуклар (Да сте живи, деца!) – сподели той, когато се свърши турският химн.

Изпя се песента на сопотското учебно заведение, съчинена от учителя Юрдан Ненов. Още помня първият й куплет:

На ориентирана рътлина
при изданките планината
на цялостен век от четвъртина
храм Минерви се издига.

Напразно професор Шишманов в юбилейната си тирада твърдеше, че по това време българската лирика не цъфтяла!

Тържеството се свърши. Множеството шумно излиза из учебното заведение. В учителската стая сервират кафе на агата и на първенците. А учениците на бурни рояци се разточват кой къде види, с цел да играят, лудуват.

Едни отиват на Трапето – голия необятен рид на север от учебното заведение – и играят на „ плебеи “ или на прескачане; други образуват две войски и се бият с юмруци или с камъни, по-отдалеко: би трябвало да се изхарчи набралата се сила. Други отиват в гробищата (в учебния двор) да ги лучат с камъни и да ги събарят в чест на св. Кирила и Методия. Тоя ден всичко беше разрешено на тая необуздана войска от дребни башибозуци.

…

Май 1920 година

* Портретна фотография. Източник: ДА „ Архиви “